Аз в зли битки и през половин свят почти
крачих и пропълзях с батальона,
а обратно пък мен за заслуги дори
с ешелон санитарен ме возят.

Мен ме возят до родния праг, -
в камионетка до къща - тука.
Аз стоях - и немея, над покрив едва
дим се вие не тъй - някак друго.

Да погледнат прозорци в очи се боят.
И стопанка не радва се също -
не се хвърли в сълзи на могъщата гръд,
а с ръце плесна - скри се във къща.

Псета вързани лаят по мен.
Аз прекрачих във пруст полумрачен,
закачи чуждо нещо и вече вдървен,
порта дръпнах - омекнах в миг значи.

Там на маса седи, в мое място дори,
неприветлив и нов тук стопанин.
Във пуловер стои, при стопанка седи, -
затова и мен псетата лаят.

Това значи, щом стреляха в мен
и съм бързал, минута не весел,
той в дома ми е правил все новия ред
и по-своему всичко разместил.

Ние бяхме под бога, под бог на война,
артилерия нас ни разстрелва,
смъртоносната рана дойде зад гърба
и в сърцето с измяна заседна.

Аз така във кръста се превил,
зова воля на помощ тъй спешно:
„Извинете, другари, май аз съм завил
тъй по грешка в праг чуждия нещо.

Значи, мир и любов, вам, и хляб на софри,
и съгласие в дом не престава...
той едва ли ме чу, не отвърна дори,
сякаш тъй е в реда на нещата.

Залюля се неравния под,
аз не тръшнах врата, кат когато, -
но прозорци отварят се, тръгнал съм щом,
и погледнаха мен виновато.