Аз само част ще обясня в стиха -
за всичко аз тъй нямам пълномощно...
Аз бях заченат, както бе в греха, -
във пот и нерви в първа брачна нощ бе.

Аз знам, щом се откъсна от земя, -
високо ли сме, тежко е, сурово;
Вървях спокойно, право в път на крал,
по кръв съм принц наследник на престола.

Аз знам - ще бъде тъй, как искам аз,
не губих аз, и без щета доволен,
по меч, другари са от моя клас
на мен те служат кат бащи - на трона.

Не мислих аз в речта слова какви,
тъй леко хвърлях думите на вятър -
като на водач, вярват ми нали,
деца на благородниците сякаш.

От нас във страх са стражи през нощта,
кат в шарка, болно времето от нас е.
Аз спях на кожи, ядох с нож меса
и злия кон аз мъчих в стремената.

Аз знам - на мен ще кажат: „Крал бъди!“ -
Съдба клеймо на чело туй изсече.
В конски юзди все бях увлечен и,
бях търпелив във гнет на книжки, речи.

Да се усмихвам можех само с уста тук,
а таен поглед, кога е зъл и морен,
успях да крия, възпитан аз от шут, -
Шут мъртъв е: „Амин!“ О, бедни Йорик?!..

И от подялба се отказах аз
награда, плячка, слава, привилегии:
И аз скърбя за моя мъртъв паж,
и все обхождах кълнове зелени...

Аз позабравих ловния хазарт,
и ненавиждам хрътки, псета значи,
от зверове ранени с кон назад
и с бича шибам аз ловци обаче.

Аз виждах - всеки ден, че таз игра
все повече прилича на безчинство, -
В течащите води тайно и през нощта
аз се измивах там от дневно свинство.

Прозрях че, оглупявам, всеки ден,
тъй и проспал домашните интриги.
Не ми харесва век и хора все
не ми харесват, - аз потънах в книги.

Да знае - жаден паяк бе ума,
постигна всичко: и покой, движение, -
без полза е наука, мисълта,
когато пращам им опровержение.

С другари в детство - нишка къса се,
на Ариадна нишка просто схема.
Аз мъчих се - „да бъда или не“,
като над нерешимата дилема.

Но вечно, все море праща беда, -
в него стрели все мерим - в сито просто,
отсяваме и призрачни зърна
все от витиеватите въпроси.

Предците чувам през затихващ шум,
вървя към зов, - отзад в тила прокоба,
товар от тежки мисли - горе, тук,
крилата плът мен долу влачат в гроба.

В не здрава сплав споиха мене дни -
едва изстива, вече се разтича.
Пролях аз кръв, кат вси, - и както вси,
в мъст не успях да се откажа никак.

С подем преди смъртта - се провалих.
Офелия! Аз тляна не приел съм.
Но себе си с убийство изравних -
земя една и съща ще ни вземе.

Аз Хамлет съм, насилие презрях,
не пука ми за датската корона, -
гърло за трона скъсах - бе за тях
и все убивах съперника за трона.

Кат болен сън е гениалността,
смърт в раждане проглежда в нас все косо.
А ние даваме все отговор в мъгла,
не сме открили нужните въпроси.