На Людмила Орлова
За мен таз нощ не е във закона.
Аз и повече пиша в нощта.
Хванал шайбата на телефона,
набирам нула седем аз сега.

„Ало! Как се казваш?“ - „Тома“ - отвръща.
„Седемдесет втора! Чакам, и стаил дъха!
Не, не може, повторете, тя си е във къщи!“
Ето отговарят ми...Здравей, това съм аз!

За мен таз нощ не е във закона.
Аз не спя, аз крещя - бързай все!
и защо аз на кредит с талони
съм с любимите хора съвсем?

Чуйте, девойко мен! Седемдесет втора!
Не ще мога аз да чакам и часовник спря.
По дяволите, линии, аз утре съм във полет!
Ето отговарят ми...Здравей, това съм аз!

Телефона за мен, кат икона,
указателя - книга триптих,
стана телефонистка мадона,
разстояния в миг съкрати.

„Мила, девойко! Аз моля продължете!
Сега сте кат ангел, - и бъдете на олтар!
Най-главно е напред - това разберете!”
Ето отговарят ми...Здравей, това съм аз!

Пак повреда в трасето е значи?
Що, лудуват там клетка с реле?
Все едно, аз ще чакам, съгласен
да е вечер от нулата все!

„Нула седем, здравей! Аз съм.“ - „Що вам?“
“Не! Вече не нужно! Нужен е град Магадан.
Аз ви давам дума, няма да звъня отново.
Просто е един приятел и как той е там.“

За мен таз нощ не е във закона.
Нощи все, при мен са - не да спя.
Ще заспа - и в сън идва мадона,
и прилича на някоя тя.

„Мила, девойко! И пак съм аз, Тома!
Не ще мога аз да чакам и часовник спря.
Да, за мен. Разбира се. Да, аз, така и в дом съм! -
„И повиквам. Говори.“ - Здравей, това съм аз!