На сина ми Аркадий
Ще са стихове и математика,
почести и дълг, неравен бой.
Днес войници от олово някак си
тук, на стара карта, са във строй.

По-добре да ги държи в казарма той!
Но е на война кат на война -
Падат тук бойци от двете армии,
все по половина от страна.

И каква по дяволи, стратегия,
и каква е тактика така!
Пада и тук мирната Норвегия
в орда от египетска войска.

С лявата ръка пък Скандинавия,
е лишена от престижа много свой,
ала дясната решително поправя я,
в миг тя го възвръща статус-кво!

Може би е пропуск - възпитание,
в ученето ли е слабостта.
Но победа няма във кампания
тази или другата страна.

И каквото да направят армии
Контра атаки, пробив и стрелби.
Все едно на всяко полушарие
равно са играчките бойци.

Де сте лекомислените гении,
или без свободно време сте?
Де сте проигралите сражения
мъки не изпитали съвсем?

Или вие, носещи с венец заря
на триумф, победи и беди?
Де сте вие правени кат Цезар все,
че дойде, видя и победи?

Съвест е с проблем огромния:
Как пред себе си да не греши?
Тук и там - войниците оловни са;
Да реши, тук кой ще победи?

Мъчи се и пълководец малкия,
с този непосилен товар - той,
станал и грамадния началника,
шестгодишен мой Наполеон.

Да спра тези негови мъчения,
аз войници точно ги деля -
половина сини, - мое щение, -
сутрин гледам - сините лежат.

А съм горд с успехите такива, но
мисъл от тогава ме гнети:
Как реши той, че ще загинат именно
сините, а не обратно си?