Умора, сякаш гущер в костите пълзи,
сърцето с трезвата глава не е в сръдни,
и скоростта не може дух да съблазни,
и на виражи кръв не се смрази.

И любовта вече във гърло не гори
Не се опъват нерви, - щом щеш - скъсай ги, -
провисват нерви, кат въжета от бельо,
аз или той - не ме вълнува - кой кого.

Аз на кон все...
Ти бутни,
кон - без мен.
Само „не“,
Само „ни“
е у мен.

Вода не пия - само зъби тъй болят,
и ни събития, ни хора аз гнетя,
лък мой търкаля се с изгнила тетива,
стрели строшени са - аз в печка ги горя.

Не се напрягам и стремя, а някак пак...
Не вдъхновява даже на атака факт .
И не приемам аз безумци и коря,
с водовъртеж, що са в глава - дори не ща.

Аз на кон все...
Ти бутни,
кон - без мен.
Само „не“,
Само „ни“
е у мен.

И аз не ща да изясня, да се смени,
и ни да вързвам и развързвам аз възли.
Ъглите тъпи така и не ги гъни,
та те след остри - тъй не са ъгли.

Не всяка нежност, все душа ще закачи,
не ще внуши, никой не ще разубеди.
Мозък като е чужд на всякакви дела,
то ни предчувствия, ботуши, стискат нас.

Аз на кон все...
Ти бутни,
кон - без мен.
Само „не“,
Само „ни“
е у мен.

Не пари рана, а и белег не боли -
стерилен бинт и той предпазва ги нали!
И не вълнува, не досажда, не сърби
ни мисли, ни въпроси, ни мечти.

Не знам как скулптор в ръст ли в профил ще лепи,
куршум за мен, бесило никой не дари.
И цял прозрачен, тъй аз просто съм стъкло,
така безцветен като ленено платно.

Аз на кон все...
Ти бутни,
кон - без мен.
Само „не“,
Само „ни“
е у мен.

Ни философски камък търся вече аз,
ни корен чудо - женшен е нам познат.
Не се напрягам и стремя, и не трептя
мишена не опитвам да сразя.

И уморен защото тегли ме Земя:
Лежа - далече от бесило си така.
Сърцето дърпа се и сякаш не е в мен, -
и време е, де само „ни“ и само „не“.

Аз на кон все...
Ти бутни,
кон - без мен.
Само „не“,
Само „ни“
е у мен.