Далеч отхвърлил свой бастун чудесен,
паднах в снега, и по очи лежа,
но станах - седнах в „гибел с колелета“,
презирайки предвижване пеша.

Игра не предполагах със съдбата,
със спирт аз огън тъй да разгоря, -
аз просто исках тъй със бързината
живота свой сега да удължа.

Със своите аз, спортните подметки
пътеките и под, тъпчех преди -
и бях неуязвим, все за насмешки,
за хулите, пък бях недостижим.

Но аз преминах в класа друга, нова -
не ме приемат в общия кадрил, -
пътувам, ловя погледи сурови
все косо в мен, и във автомобил.

Ръце не стискам и не общувам,
далеч отвърна се, от мен среда -
но свърши неприязън вече глуха -
и почна се откритата вражда.

Аз в свят влетях, нам чужд с духа си,
поправил на реда тук правила, -
и катаджии плахо във ръката,
ми връчват глоба все и не една.

Аз във вражда се включвах постепенно,
Плод виждах сутрин на атаки в нощта:
Със морски възел свързана антена...
То намек бе: и с теб ще е така!

Минават през градини, през полята,
забиват шила в шини, кат с кинжал, -
цял ден отбивам тях и все с парата -
не се предадох и в бой възмъжах.

В безлунни нощи аз така не рядко
противника в засада дебнех сам, -
но с разузнаване добро е някак -
и той засада моя изигра.

Така - като „език“ - безшумно снеха,
отнасят преден мост, в тъма.
Да преден мост!.. Вам струва ви се - дребно,
ала без него заден - грош цена.

Намирах мост, кормило, шина, -
не за очи красиви - за пари.
Разбрах сега: не ще ги бия, -
назад - щом днес машината върви!

Назад, към пешеходците нетленни!
Пусни назад, о, отвори, сезам!
Назад в метрото, с подлези подземни!
Кормило вляво, и спирачки - спрях!

...Възкръснал от праха, обикновен чак,
и се усмихвам, плюя си дори:
Сега народа аз не дразня вече
за туй, че имам свой автомобил!