В забави бойни, век така,
във книги както пише,
добър човек един живя,
със сан бе той на рицар.

Известен малко, не богат, -
съдба без жал го чука,
но беше рицарят, твърдят,
без страх съвсем и укор.

И щастието тъй разбрал:
Турнир, триумф, и паднал враг,
ръка го стиска властна.
Съдбата не веднъж смути,
на дама лаври посвети
единствена, прекрасна!

Войните следваха уви,
не ще избягаш от съдбата!
И рицар роза в гръдта скри
потегли в поход ратен.

Една, единствена е тя -
тъгува той заминал,
сърце под бронята скуча,
в доспехи то изстина.

Кога във кръв под слънце зло
дълбаеше със меча свой
душата на неверник, -
и щастието тъй разбра:
С копие смърт - не той вид
сърце на враг умерил.