Във сив костюм е човекът моят, чер! Той бе министър, домакин, бе офицер, И като клоун зъл лицата си менеше И, внезапно без причина удряше в корема. И с усмивка те ми чупеха крилете Понякога хриптенето ми - като вой, И онемявах от безсилие и болка И само шепнех: "Мерси че жив съм още"! Бях суеверен, само търсех знаци Че на, ще мине, потърпи сега. Аз даже в кабинети влизах само И се заричах: Никога тук пак!" Около мен крещяха истерици "В Париж мотай се, сякаш сме вТюмен Такъв да го изгонят от Русия! Отдавна трябваше, но някой май не ще" Приказваха за вилата, заплатата: Виж куп мангизи, нощем аз кова Аз давам всичко - дръжте без доплата Тристайната ми камера сега. И даваха ми те добри съвети, С високомерно тупване по рамо. Приятели - известните поети Не се римува тъй "крещя - пищя" И в мен се скъса на търпението нерва И аз на ти преминах със смъртта Отдавна тя около мен кръжеше, Но се боеше тя от мойта хрипота. Не смятам от съда аз да се крия: Да ме извикат - ще отговарям аз Живота свой аз до секунда съм измерил И криво - ляво, но влачих си товара. Но знам кое лъжовно е и свято Все пак отдавна аз съм го разбрап Един е пътя ми, един е той момчета За щастие аз избор нямам даден.
© Емил Петров. Превод, 2018