Не чувам зова на сърцето си днес,
далече е паркът от мене.
Куршумът попадна на точен адрес,
простена сърцето ранено...

Смъртта усмихва се ехидно,
без мен върви войнишки строй.
И не успяхме, не успяхме да се видим,
а синове, а синове поемат в бой...

Но който реши: "А след нас и потоп!",
сам в пропаст превръща окопа.
Затуй излетях аз от своя окоп
и стрелях в целта и в потопа...

Притварям кървавите мигли,
над мен върви войнишки строй...
И не успяхме, не успяхме да се видим,
а синове, а синове поемат в бой...

Кой идва след мен, кой в атака лети?
Кой боя ще води след мене?
Така ми се иска да си точно ти,
ти, в куртката не по размера...

И се усмихвам, то е видно.
Видях - поемаш пътя мой!
И не успяхме, не успяхме да се видим,
а синове, а синове поемат в бой...

Инфаркти объркват сърдечния такт,
но още сърцето е цяло.
Сърдечният разрив дори да е факт,
за подвиг на друг е начало...

Очи притварям. То е видно.
В земята-дом, навеки мой...
И не успяхме, не успяхме да се видим,
а синове, а синове поемат в бой...