За кой ли път летя Москва - Одеса!
Аз чакам самолета цял живот.
От приказките слиза принцеса-стюардеса,
надеждна като гражданския флот...

Над Мурманск няма облаче поне,
избирай Ашхабад и нещо южно!
Откриха Киев, Харков, Кишинев
и Лвов дори - но там не ми е нужно...

Пак казват ми: "Не се надявай днеска!
Не се моли, не вярвай в небеса!"
И пак отлитат, пак задържат рейса за Одеса,
стоим на заледена полоса...

А в Ленинград звъни, звъни капчук...
Дали към Ленинград да не поема!
В Тбилиси - там е ясно, там е юг,
там чай расте, но там не е за мене...

Дочувам, че излитат ростовчани.
В Одеса се налага да летя.
А тя не ме приема и пак в Москва останах,
и пак в Москва сред чакащите спя...

Сънувам снежни преспи в песента,
където утре снегове очакват...
А някъде е светло, там летят
и хубаво е, знам, но там не трябва...

Оттука не излитат, а там не ни приемат,
тъй както е и в живия живот...
Подканя стюардеса в глаголно скучно време,
самата тя е гражданския флот.

Открит е най-затънтеният кът,
където не примамват и с награди...
И към Владивосток дори летят,
в Париж, но аз по него не си падам...

Летим, забрани падат за летателното време,
турбини чувам в моята глава...
Но вече аз не вярвам, че мене ще приемат,
причини сто намират за това...

Виелици, вихрушки и мъгла,
мен чакат снегобе дори напролет!
Откриха Лондон, Делхи, Магадан,
откриха всичко. Не и моя полет...

Плачи, моли се, смей се, задържат още рейса,
и пак ни води, все през този вход -
тя стройна като ТУ е, стюардеса мис Одеса,
достъпна като гражданския флот...

Но пак задържат рейса час и два.
И пътниците най-покорно дремят...
До гуша ми дойде всичко тоба.
И аз летя, където ме приемат...