С майка си живях и с тате
там на улица Арбат,
но увърза ме съдбата
в бинт на болничен креват...

И за нас е всичко Клава,
медицинската сестра.
Жив лежи край мен отляво,
този вдясно, чух, умря...

И веднъж като в упойка
този вляво даде знак
и извика: Слушай, момко!
Ти лежиш, но си без крак...

Как така? Не вярвам, братя!
Пошегувал се е, знам.
Ще лекуваме краката! -
докторът ми каза сам.

Но съседът вляво стене,
смее се и в плач леши.
И бълнува нощем, денем,
чувам вика: "Не режи!"

Издевателства, не мога
сам да видя, тъй лежа.
Как да стана, ох, за бога,
болката да утеша...

Ех, да можех да погледна,
само да не бях сакат,
бих му казал на съседа -
този в левия креват...

Клава, миличка, прекрасна,
този крак дали е мой?
Жив да беше този вдясно,
всичко би ми казал той...