Сред шума на мотора викът ми заглъхна -
слава богу, че бях насаме с моя срам...
Аз замръзнах, щом въздух от люка ме лъхна,
не пристегнах коланите сам...

Но помогна инструкторът - с точен ритник -
да премина отвъд своя страх.
Ругатнята му сънна в последния мир
като «Смелост, момче!» аз разбрах.

И стихна моят крясък,
лицето ми разпали
бръсначен хладен блясък
на възходящи хали.

Звукът обратно в глътката
се върна - побесняли,
безгрижно ме заблъскаха,
въздушни ясни хали.

Да, попаднах в ръце и умели, и здрави:
фантазират си, мятат ме - както си щат.
Номерата им смахнати аз изпълнявам
на шега, с лекота, всеки път.

Ако в моето падане има резон -
ще узная накрая. Сега:
ту пред мен се накланя широк хоризонт,
ту потъвам през бяла река...

И стихна моят крясък,
лицето ми погаля
бръсначен остър блясък
на възходящи хали.

Кръвта обратно тласнаха,
насреща ми влетяли,
невидимите, властните
въздушни луди хали.

И халката изтеглих ей тъй - импулсивно,
като риза от някой случаен пирон...
Осемнайсет секунди пропадах красиво
от далечния пуст небосклон.

А сега аз съм грозен, с две гърбици. Там
е надеждата - купол широк.
И в целта устремен, от любов съм пиян -
към нарочно свободния скок.

И стихва моят крясък,
лицето ми се пали,
с бръсначен хладен блясък
пълзят по мене хали.

Нахлуват в дробовете ми
не вдъхнати - влетяли,
бездушните, но вечните
въздушни ясни хали.

Аз летя - и триъгълник, ромбове, прави
се превръщат в поле, язовир и река.
Ала въздухът все се сгъстява, втвърдява -
враг проклет - парашутен слуга!

Самолетът ще каца - надолу лети,
в отчаяние бях аз от него изплют,
ала пръв ще ударя в земята пети -
аз летя със скатан парашут.

Затихва моя крясък,
лицето ми разпали
метален хладен блясък
от бръснещите хали.

С две торби на плешките
надолу се провалям
в игриво бързотечните
въздушни ясни хали.

Изключителен скок - глъбина стратосферна.
След сигнала «Тръгни!» стъпих в нищото блед -
за незримата сянка на странна химера,
за свободния полет - напред!

Аз пропадам във въздуха, с вата обвит...
Ала няма и тук свобода.
Нямаш право дори да пропаднеш, уви! -
щом не падаме сред пустота.

Затихна моят крясък
и бузите ми гали
бръсначен хладен блясък,
сноват свободни хали.

Блестят огньове - свещи ли? -
в шок бавно се провалям
през прямите, насрещните
въздушни ясни хали.

Ироничният вятър в ушите ми съска:
«Не отваряй, търпи, ще е леко след миг!»
Триста метра остават, след миг ще е късно..
Лъже вятърът, той е циник.

И нагоре изстрелва ме куполът - взрив!
Сякаш всичко бе сън досега.
Аз не паднах свободно. Но спускам се жив -
парашутът е пак свобода.

И с бузи охладняли,
с очи поглъщам леко
изпълнените хали
със грижа за човека.

Звезди над мен безрадостно,
самотно са изгряли
и пия водоравните
въздушни ясни хали.