И с ръст, и с лик съм надарен -
такъв от майка съм роден,
не разтакавам - всеки аз лице в лице
посрещам - мир у мен цари
и хич не давам пет пари,
и на главата си помагам с две ръце...

 
 
 
 
 
 

Поскитах - и се върнах пак
с извит от времето гръбнак.
Години кой купува? - Доста съм събрал...
Но после шефът ме прие,
да, той вербуваше добре -
и камиони взех да карам за Урал.

Път, а по пътя - «МАЗ» жужи,
пълзи, затънал до уши.
Другарят ми е онемял от час поне.
Защо мълчи! Кипя от яд -
напред 500, и назад,
а като в «танц със саби» трака той с чене.

Да, знаехме - и той, и аз,
че хора чакат тоя «МАЗ».
Седни и карай - пада нощ, но няма как!
Новогодишна нощ е - хлад;
напред 500, и назад,
напразно светим в тая буря - вятър, сняг.

А той: «Гаси мотора. Спри!
На майната си да върви
п тоя «МАЗ», и всичко! Чу ли? Стоп!»
Напред 500, и назад,
а през нощта ще стане ад -
така засипва, че не му е нужен гроб!..

Аз казвам: «Стига. Не хленчи!»
А с вълчи блеснали очи
той хваща гаечния ключ (такъв е, дни).
Какво му дреме - та нали
отвред 500 ни дели
и ще докажеш, че си прав, ако си жив.

Преди ми беше като брат.
Сега в гърба усещам хлад -
луд, нечовешки поглед в мене е забил.
Назад 500, и напред,
и после кой ще разбере,
че е забравил той какво за мен е бил!

И тръгна той, къде - не знам.
Оставих го, останах сам.
Заспах, сънувах смешния обрат: пак тук,
500 в кръг около нас,
аз търся изход като в транс,
но няма изход - само вход, и той е друг.

На сутринта дойде влекач
и лекар. «МАЗ»-ът още в здрач
отиде там, задето бе предназначен.
И той се върна - тръпне цял...
Пак дълъг рейс се е задал...
Не съм злопаметен - той пак ще дойде с мен.