Когато си разбих в килията лицето
и що ми беше на езика, изредих,
Зад мен внезапно се раздаде шепот тих:
- Но вените си, моля, още не режете.

Такъв сте нервен, а и твърде слабоват,
пийнете топло чайче, водка си пийнете
и, вместо сам да се измъчвате сега,
на инквизицията всичко оставете.

С глас прошепна ми благ:
- Престани с този плач!
Тихо, аз не съм враг,
а твой предан палач.

Хайде да поотдъхнем,
че съвсем зазори.
И на двама ни утре
тежък труд предстои.

При този толкова приятелски подход
да пийнем чайче, щом ви се намира.
Обаче знайте, че джелатския ви род
аз, както вече предполагате, презирам.

- Във мръсното бельо - помоли - не рови.
То привлекателност за мене не излъчва.
Ти в положението ми все пак вникни -
аз съм на служба тук, нали, аз тук измъчвам.

И не хора, прости,
а главите броя.
И не мога, уви,
да не ти завидя.

Че си зле няма спор,
но все пак си с късмет.
можеш, щом си на зор,
да обиждаш наред.

Той бе обсипан с пърхот бял като със сода,
говореше и бършеше в ръкава нос.
- Осъденият, каза, има важен коз -
най-истинската свобода - свободно слово.

Преборих се със острата си неприязън,
изказах му съчувствие за таз съдба.
- Как е животът, - пита. - Ами бива, - казвам.
Да беше питал как ще е след час смъртта.

Да го знаеш от мен -
имам навик такъв:
много ритам с нозе,
щом увисна на връв.

И да минат с метла -
да не стане така
утре мойта глава
да се валя в праха.

- Готов е чаят, две лъжички захар слагам.
- Мерси. - За нищо - казва. - Всичко ще е в ред.
Покрай дръвника със пътеки е постлано.
Краката ще ви вържем здраво отнапред.

Подробностите как обмислил е човекът!
Аз легнах възнак и изхлипах умилен.
Опипа шията ми бързо и полека,
примлясна тихо много удовлетворен.

И над мене склонен
"Нито гък!" нареди.
"Имаш помощ от мен,
Но и ти не мълчи!

Щом те почна, бъбри
ерес някаква там.
Ще те режа със дни -
да отложа смъртта.

Не страшна нощ, ами блаженство за душата.
Как да не чакам с нетърпение мига
да почнат вече да ме режат и горят?
"О, миг, поспри!" - ще викна аз, така устата

сред стонове и вопли ще застине в страх.
- А музика каква ли ще предпочетете?
Аз, честно казано, обичам менуети,
но имат във колекцията Офенбах.

- Щом не носиш на бой,
не бъди упорит,
поплачи, - рече той.
- Ще го взема предвид.

Ободри ме. Смутен
беше сам и унил:
- Всеки помни не мен,
а кого съм убил.

За гилотината разказа анекдота -
тя според него имитирала топор.
На френския съчувствие изказа двор,
на без джелат убитите им хугеноти.

Че няма вече кол в Русия заскърби.
Засипваше ме с куп подробности привични:
кой, точно как, защо, къде е бил убит.
Тъжеше за онез, с които бе работил лично.

Най-напред бях бръснар -
стрижех, бръснех наред.
Бил съм също дървар,
с пушка бродех навред.

Хвърлях къртовски труд,
но без смисъл и цел,
а откакто съм тук
всичко тръгна добре.

На Пугачов подробно ми описа края -
сечеше въздуха нагледно със ръка.
А кой е - нямаше представа за това:
с образование палачът не сияе.

На тънка струйка парата над чая се възнася.
Той духаше, в стъклото грееше ръце.
За инквизицията топло отзова се,
а за опричниците - с най-голям респект.

Пихме ний чай след чай,
изведнъж зарида -
всяка жертва комай
ми устройва скандал.

Ах, прокълнати дни,
пуст джелатски късмет!
И защо бе, кажи,
ненавиждат ме те?

Разказа ми за всичките си инструменти,
като грижовен доктор всичко обясни.
- Видя ли, нищо страшно. Но в началото ги крий,
защо излишно да нервираме клиента.

Че често случва се, таман го освестиш,
залееш го с вода и Офенбах му носиш,
той се прицели в теб и щом се приближиш,
наплюе те, и трябват нови дрехи после.

За джелатския род
реч след реч се реди.
Колко чай тази нощ -
ничий чай - се изпи.

Откачих и от гняв
се захласнах във плач:
- Кой обиди, - крещях -
моя свиден палач?

Предсмъртната умора ме измъчва,
но ето виждам, че се пука вън зора.
На мен преди смъртта поне ми провървя -
такава нощ не всекиму се случва.

Муха досадна ми прогони от яката,
- Приятна вечер, - каза, сякаш бе по здрач.
И колко жалко, че за кратко във душата
ще нося образа на чудния палач.