През очите с бръснач сякаш рязна зора
и изщрака затвор - "Отвори се, Сезам!",
и стрелците, познали, че мислим за тях,
разтревожиха гнилата блатна вода
и се почна забава на бърза ръка.

Всеки сви се в снега, зъби скрил, и лежи.
Даже този, когото куршум не лови,
който чувства капана дълбоко в пръстта,
който често надхитрял бе даже смъртта,
легна с нас отмалял, покосен от страха.

От съдбата не знаем усмивка дори
и напразно сме влюбени в нея.
Виж, смъртта има равни и силни зъби
и широко, красиво се смее.

Да покажем във вълча усмивка зъби.
Още псетата мокър сняг лочат.
Но снегът татуиран е с кръв и личи
"Не сме вълци" с нашия почерк.

Като кучета свили опашки пълзим
и учудено вдигаме жълти очи -
или лее се смърт върху нас из ведро,
или Страшният съд е дошъл, все едно -
от небето коси ни могъщо око.

Под оловния дъжд от глава до пети
сме подгизнали в кръв и покорно скимтим,
със горещи кореми топиме снега,
тази кланница не Бог, човек развъртя -
няма изход дори и за тези с крила.

Вие, кучета, стойте далече от нас,
днес играта нечестна се случи,
но сме вълци и хубав е вълчият час,
а на вас и смъртта ви е куча.

Да покажем във вълча усмивка зъби,
тя на сплетните края ще сочи.
Но снегът татуиран е с кръв и личи
"Не сме вълци" с нашия почерк.

Бързо! Плюйте на своите вълчи крака!
Бързо, вълци! По-трудно убиват така!
Неколцина гората поне ще спаси.
Аз се мятам пред полупияни очи
и зова заблудените вълчи души.

Зад реката са живите, скриха се там.
Сам не мога аз нищо! Какво мога сам?!
Щом отказват да служат очи и нозе,
щом престава и дивата кръв да зове
жълтооките, бивши - уви - зверове.

Аз съм жив, но обграждат ме мене сега
зверове, вълчи нрав не познали.
Стадо кучета - наша далечна рода.
Беше време, дори сме ги яли.

Аз показвам във вълча усмивка зъби -
гнили кътници, знам, ще изскочат.
На снега, татуирано с кръв, се топи
"Не сме вълци" с нашия почерк.