Ах, отде съм се сдобил с навици просташки
Тръгвай с мене по света, ще усетиш сам:
мама мей родила мен в захарна рубашка1
и препасала ме тя със червен колан.

От кого ли съм вземал смръщеното чело,
и защо е побелял моят чер перчем?
Мене тате ми е дал яко, биче тяло,
пълнил ми главата с ум, да не съм серсем.

Къпали ме най-напред в Сандуновски бани
и избило със потта всичкото ми зло:
придобил съм чистота и образование,
чакали да имам глас - чист като сребро!

Да възпявам щях тогаз птиченца и храсти,
щях ушите ви да пълня със приятен звук.
Ох, как щяхте да се блъскате за едното „здрасти”,
но не ми е даден глас - нямам, на, напук.

А за песен, пей ми се, да ме пуснат само
да река поне веднъж главното коей!
Хората замлъкнаха щом гласът ми грапав
бръкна във душите им, честно казвам, ей!

Е, защо ме хокате, бил съм ви излъгал.
Песните ми мъжки са, не за дами пях:
залата препълвахте до последен ъгъл,
а сега сте праведни, плюете по тях!

Носел кръста свой човечец, въдел си и въшки,
Клъцнали главата му с въшките ведно.
Всички въши членове се държали мъжки,
тръгнали да дирят друг, по-удобен дом!