Пред криво огледало свит на две,
се смея, сякаш разигран душмански,
сред смешни морди с куки-носове
като на карнавал венециански.

Какво, да си вървя ли? Или с жар
да се повеселя и аз самият?
Надявам се - под маската на звяр
лице човешко не един да крие.

С перуки, с маски - всички - с руж и грим...
Кой - приказен, а кой - литературен...
Встрани - палач, там тъжен Арлекин,
а всеки трети май - глупак дежурен.

В хорото скачам с хохот на играч,
но тайно безпокойство гложди в мене -
а ако маската си на палач
хареса някой сам и не я снеме?

А Арлекинът от скръбта надвит,
ако се влюби в маската печална?
Или глупакът своя глупав вид
забрави на лицето си нормално?

Сега край мене свиват колелце,
въвличат ме във веселата пляска.
Я, гледай ти, те моето лице
приеха всички до един за маска.

Уж всичко вред е, а е пусто пак...
И вече с укор маските ме гледат.
Крещят ми, че не съм отново в такт,
че пак настъпвам по крака съседа.

Хихикат морди зли над моя бит,
а веселите стават зли и гневни,
прикрили с домина като зад зид
лицата си с чертите всекидневни.

В гонитба с музите се впускам сам,
но да ми се открият не желая,
от страх, че домина свалят ли там,
ще видя тези маски пак накрая.

Аз тайната на маските прозрях.
Уверен съм в анализа си: значи,
те маска равнодушна носят с тях -
защита от плесници и от храчки.

 
 
 
 

Добрият образ как да разчета?
Как честния да осветя с жив пламък?
Те с маски преминават през света -
лицата си да не разбият в камък.