През войната, до края, все за вкъщи тъгувах.
И макар да се палех, в боя бях делови.
А той бързаше първи. Той не спря да рискува.
И войната приключи предсрочно - две години по-рано, уви.

Свойто той отвоюва,
без да се съхрани.
А пък аз пак сънувам
предвоенните дни.

И бледнея смутено,
и през мъка мълвя:
«По-добър бе от мене,
а на мен провървя!...»

Аз не съм бил на завет, нито чай съм пил с бога,
за тила не съм молил с глас противно-гъгнив.
Но жените при среща ми намекваха с болка:
«Може би, ако ти бе загинал, моят щеше сега да е жив...»

В тези думи загадка
няма, знам, въобще.
Та нима ми е сладко,
че не случиха те?

Без да искам отвърнах:
«Ти прости, че съм цял!
Ако аз съм се върнал,
твоят не е успял...»

С месершмитите в схватка той крещеше пред края:
«Ти живей! Ти ще стигнеш!...» - чувах сам през шума.
А летяхме под бога, край вратите на рая.
Той се вдигна нагоре, а аз пък смогнах някак да се приземя.

В рая срещнаха аса
без възторг, без сълзи.
По корем, който каца,
по корем не пълзи.

Той заспа и не стана,
той запя-недопя.
Тъй че жив аз останах,
а пък той не успя.

Аз ще бъда виновен цял живот пред онези,
всяка среща, с които би била висша чест.
И макар да сме живи, паметта не ни глези
и измъчва проклетата съвест онзи, в който я има и днес.

Отброи без остатък
някой всеки наш час.
А животът е кратък
като писта пред нас.

И разби се тук някой,
литна друг без следа.
А пък аз кацнах някак...
Ей ти тебе беда.