Някой плод на дървото видя.
Тръсна клона - плодът падна в кал.
Тъй един не успя - не запя
и не срещна гласа си узрял.

Може би беше случаят крив?
Може би участта му горча?
Но, уви, седем струнният гриф
с фалш едва доловим прозвуча.

Започна той от нота «до»,
ала не я допя, не до...

Не звънна бойко песента
и никого не вдъхнови.
Мяука котарак в нощта
и куче ви, и куче ви...

Не е ли смешно? Що за дял?
А той горя - не догоря...
Не вдигна пълния бокал
и даже устни не допря

Той замисляше спор с теб, живот.
Мълком встъпваше в странен двубой.
И душата си с капките пот
през плътта си изцеждаше той.

Тъкмо почваше своя дуел...
Тъкмо влизаше в яркия ринг...
И стоеше несмел, неумел,
и очакваше първия миг...

Да знае всичко «от» и «до»
той искаше - уви, не до...

Не стигна свойта истина.
И недолюби в пролетта
оназ, която е в света
единствена, единствена...

«Не е ли смешно?» - сам мълвя.
А бърза той - мечта, греши...
Не дорешено е това,
което той не дореши

Аз разказвам тъй както си бе.
Той на чистия слог бе слуга.
И й писа по сняг стихове.
Но за жалост топи се снега.

Но тогава под тих снегопад
всичко бе чистота, белота.
И големи снежинки и град
в здрача син той ловеше с уста.

Ала пред нея във ландо
той не пристигна и не до...

Не се добра - бегач, беглец -
не долетя, не до хвърча!
И звездният му знак Телец
под хладен Млечен път муча...

Не е ли случаят за смях?
Когато не достига миг -
един прескок, един замах...
И късно е... И падаш с вик...

Не е ли смешно? Смях зловещ
в една жестока тишина.
...А пада птицата в летеж.
Но по чия вина? Но по чия вина?