Моя участ е сам до последния час
да крещя и да споря с пресипнал глух глас,
да доказвам на всички, размахал ръка,
че нещата са други, че не е така.
Че ни лъже Пилат, но не лъже Христос,
че над бездната свети спасителен мост,
че е имало иго и сам не е бил,
онзи, който там сам срещу сто се е бил.
Векове - гнет татарски... До днес - все така:
суета, безпросветие и нищета.
Намерения хубави, бунт за щета,
пугачовщина, кърви и пак нищета.
Нека аз да не бъда в началото чут,
но това ще повтарям и в образ на шут.
Ала друга е темата, впрочем е тя:
«Суетата най-висша е пак суета!»

...Само как да изпия тази чаша сега?
Даже да я разлея - не мога това.
Да я плисна ли в мутрата зла на врага?
Не се гъна, не лъжа: - Не мога! - мълвя.
Върху хлъзгав и лудо развъртащ се кръг,
равновесие пазя, извит като лък.
Да я счупя ли? Шепна: - Не мога! - едвам.
На достойния чашата аз ще предам.
Ще му кажа: - Недей се задържа в кръга -
в тъмнината, в мъглата обвила брега.
И предал му я, аз ще избягам оттам,
без изпил ли е чашата, сам да узнам.
...С бегълци от кръга ще паса по степта.
Но за чашата пълна не ще прошептя.
Че за нея отворя ли свойта уста,
ще ме стъпчат безжалостно те на пръстта.

Аз за вас се разкъсвам, момчета, в нощта!
Може би ще ми палнете свещ след смъртта,
за звънтящия нерв, с който гневно крещя
или весело пея за много неща.
И на славата да ми поднасят ключа,
да ме плашат - пак няма да се съглася.
На отслабен и вял нерв не ще зазвуча,
своя глас ще напрегна и ще извися!
Може да се запия дълбоко в нощта,
свойте стихове ядно да стъпча в калта
или да одуша мълчешком песента -
но не ще запълзя като лъч по прахта!

Ако чашата устните все пак допре,
ако своята правда докажа - добре.
... И тогава, умирайки, пак ще крещя,
че не всичко е в този живот суета!