Спи дворецът на времето в жив плет обвит
сред гориста заглъхнала област.
Но се буди безмълвният хладен гранит
и възкръсва в мъртвилото разказът скрит
за войни, вероломства и доблест.

Тези подвизи прах не са станали.
И повдигнем ли връхния пласт,
времената за гърлото хванем ли,
стават тайните зрими за нас.

И пак падат окови и рухват дворци,
и епохите гледат в нас с живи гледци,
и предания древни запяват певци -
за турнири, обсади и волни стрелци.

Ти се вслушвай разбиращо в техния зов,
гледай в ерите с поглед безстрашен.
Че все тъй любовта си остава любов,
даже в светлото бъдеще ваше!

Звънко рухваха брони под удар на меч,
тетивата от напън димяха.
Черна гибел летеше на кон надалеч,
победените падаха в страшната сеч
и за милост от ужас крещяха.

Но не всички след битките димни
преживяха в добро свойте дни,
защитавайки своето име
на подлеца от злите сплетни.

Но добре е, препусне ли конят крилат,
и напред с щик в ръката летиш ли сърцат,
и добре е, щом знаеш кой враг е, кой - брат,
но е зле, ако стрелят в гърба ти отзад...

А с мерзавците как е при вас? Делово
ли ви бият? С потоп ли ви плашат?
Но така е - че злото остава все зло -
даже в светлото бъдеще ваше!

И навеки лета, векове, времена
на предателя чер срам отреждат.
И врагът си е враг, и войната - война,
и затворът е смърт, свободата - една
и докрай тя е наша надежда!

Оцелели са тези понятия.
И разрежем ли външния пласт,
като пареща кръв от устата,
вечни чувства ще бликнат към нас.

И така е от век и веков на света -
и вината - вина е, с цена - доблестта,
и е хубаво, щом е спасена честта,
щом приятелят е защитен от смъртта.

От епохите взимаме днес не сребро,
а искрата от епоси страшни,
затова, че остава доброто добро
в минало, в бъдеще и настояще!