Над братска могила кръст не тежи,
вдовици над нея не плачат.
В пръстта и́ безмълвна букетче лежи.
И Вечният огън бди в здрача.

Където войната с рев ями дълба,
днес паметно свети гранитът.
И няма я дребната, лична съдба -
съдбите в жив пламък се сплитат.

И в Огъня виждаш пламтящия танк,
пламтящата руска станица,
пламтящия в кървав отблясък Райхстаг,
пламтящия гняв на войника.

Не плачат вдовици над нейната пръст.
Тук крачи по-твърдо човекът.
Над братска могила не слагат и кръст...
Но нима от това е по-леко?