Само дълго очакване, а в път ни бързо изпратиха.
Пожелаха приятели: "Път щастлив и успех! В добър час!"
После четири страни магистрали пред нас начертаха,
после граници четири бариери откриха пред нас.

На безлистни брези газят сенките в път колелата.
Бор изникна встрани, а напред е шосе - като щик.
Вечен спътник - комар се разбиваше с кръв по стъклото,
прерисувайки с кръв неизвестна творба на Дали.

Причудливи бои се размазваха там по стъклото -
смес от фон тъмносив и сплъстени комарни тела.
Ето, плесна един с кръв насмукал се чак до хобота -
на шедьовъра вън се подписа с червени петна.

А объркани мисли задълбаха в моето теме -
като случки отминали, като сън ли изплуваха те?
По стъклото отвън пак почука военното време.
Овъргаляно в кръв, аз го пуснах да влезе при мен.

Пред колата войник, в бинт опасан, ме спря и запита:
"Накъде си? На Запад?! Там не може! Обръщай назад!"
Дума секна в уста - затрещяха куршуми в шасито...
Само чух: "Залегни! Бомбардират, отново летят!"

Този първи нальот не бе чак дотам ефективен,
но погребаха някого в крайпътния плитък окоп.
На шосето до нас появиха се някакви фигури,
чак след трийсет лета на колата да хвърлят око.

А мъгла замъгли шосето - моят фарватер.
Само стадо елхи без окастрен от мините клон
и въздушен поток, и облизван от струи радиатор...
В денонощния срок не бях мръднал дори на микрон.

На волана заспах отмалял, каталясал и потен,
но се сепнах в съня, и учуден разтърках очи:
Във креслото видях редом с мен сержант пехотен.
"Я! Трофейна бракма, а удобно се в нея седи..."

С него смляхме начисто и котлети, и репички вкусни,
а сержантът сащисан: "Откъде този лукс във война?!
Вярвай, брат - без лъжи: преди седмица в Минск съм закусил.
С благодарност. Движи! И дано да се видиме пак!"

Той със своя отряд претопи се в гората на изток.
Мирно време надвисна и проби през военния щит,
а жената до мен бе свидетел на цялата истина:
"Уморен си - ми каза. - Аз ще карам... легни и поспи!"

Всичко в ред е - на място. Скоро - граница, ние сме двама.
От видяното - ясно: цели трийсет лета ни делят.
От стъклото чистачки поотмиха комарната драма:
пътни знаци отдясно зачестиха по нашия път.

Само редки окопи за войната напомнят в полето.
И гората е тиха, но от прясно насипан бетон,
страховити два щика извисиха над нас остриета,
слава богу - нагоре... И по мирному - не под наклон.

Тук - на тази отсечка, без да помня война, ми се стори,
че по тези пътеки отвоювал съм ден или миг.
Затова и шосето като истински щик бе заострено
и от свастика дрипи размотаваше острия щик.