Що за дом прикрит, 
цял потънал в мрак.
с люти ветри бит
от комин до праг?

Пред стъклата му
пущинак е ням, 
край вратата му
друм лежи голям.

Уморен,  но все пак аз разпрегнах със вик:
"Ей,  тук има ли жив? Я излез,  помогни!"
Нито звук - само сянка трепна в пруста за миг, 
лешоядът се спусна и кръга той стесни.

Влизаш в този дом
като в хоремаг.
А народец хром!
Всеки трети - враг.

В лице - свит юмрук
(гост наложен си!)
И иконите тук -
и те криво сложени!

И се разговор почна - смрачен,  чудноват, 
някой песен рида и китара мъчи;
и припадъчен момък - крадец тъповат -
под покривката нож ми посочи с очи.

Що за дом е див
ще ми каже кой?
Защо чер седи
като чумав той?

В кандилата - мрак
и задушно е...
От живота как
се отучихте?!

Тук душата под ключ,  а пък зее врата.
"Кой столанин е тук - да ме бе напоил!"
"Ти забравил си в дългия път по света, 
че животът ни винаги вее тъй е бил.

Цял век киселец
бе храната ни.
И се вкиснахме, 
опъпчасахме.

Пихме много,  щом
бе невесело.
Разорили дом, 
ний се бесехме."

Аз конете пребих и от вълци се скрих -
покажете ми край,  с кандила осветен, 
покажете ми свят - аз за него път бих:
свят със песни - без плач и без под наклонен.

"За подобен край
не сме чували.
Все на тъмно,  знай, 
сме кротували.

Открай време в зло, 
в шепот куцаме
под иконна лой
с черни пушеци..."

От смрадта,  дето косо икони висят, 
презглава полетях,  хвърлил своя камшик, 
дето видят очи и коне завлекат -
да ме срещнат човеци с човешки език.

Колко нещо се
скри и погина, 
колко нещо ме
би - недоби ме!

Може би пях за вас
неумело, 
"очи чернме, 
скатерть белая..."