Със сив костюм е моят чер магистър.
Домоуправител бе,  офицер,  министър;
с различни маски като злобен клоун, 
той често ми нанасяше побои.

Усмихнато трошаха ми крилата, 
понякога хрипът ми вой бе див.
Безсилен,  аз се мъчех в немотата
и шепнех благодарност,  че съм жив.

Аз търсех тайни знаци от небето:
ще мине,  всичко глупост е,  изтрай...
И обикалях даже кабинети, 
и се заричах: "Не,  без мене. Край!"

Наоколо ми истерично вият:
- Ний в пустош ли сме,  та в Париж виси!
Такъв да го изхвърлят от Русия
отдавна трябва,  ама ги мързи.

За вилата,  заплатата - все клюки:
в гуляи нощни съм загубил срам.
Вземете всичко даром,  за сполука
тристайната килия ще ви дам.

Приятели - известни все поети -
но всеки сгушен в своя мек фотьол -
потупваха ме с дружески съвети:
- Недей римува тъй - глагол с глагол!

Търпението скъса свойта жила, 
на "ти" си заговорих със смъртта -
отдавна тя ме беше обкръжила, 
но стряскаше я мойта хрипота.

Аз няма,  щом ме призоват,  да се отметна, 
ще отговарям в онзи съден час.
Живота свой в секунди съм пресметнал
и жребия изтеглил съм си аз.

Какво е свято - знам,  отдавна също
научих и лъжа какво е тук.
Един е пътят ми,  момчета - път насъщен.
За щастие аз нямам избор друг.