Пред огледало криво - смях през плач, -
тъй мене трябваше да разиграват:
усмивка до уши, озъбен аз -
като в Венеция на карнавала!

Край мен играят и стесняват кръг -
улавят ме, въвличат във играта, -
навярно са помислили - ликът
нормален мой - за маска непозната.

Конфети, фойерверки... Не съм в крак, -
и маските оглеждат ме по-строго, -
крещят, че аз играел съм не в такт,
настъпвал съм партньорите отново.

По-скоро да избягам ли, не знам?
Или със тях забавно да играя?..
Надявам се - под маските на звяр
лица човешки много да позная.

В перуки, в маски са - като един, -
кой приказен, или литературен...
Съседът вляво - тъжен арлекин,
палачи и глупаци - всички други.

Един - отхвърля своята вина,
а друг - лицето крие от опасност,
а някой вече няма сила как
да махне задължителната маска.

Въртя се в танца-хоровод със смях, -
но ми е някак все пак притеснено:
харесал някой маска на палач
завинаги, не иска да я снеме!

И арлекин ще бъде вечно в скръб,
залюбил своето лице печално;
ако с идиотски вид глупакът тъп
забрави своето лице нормално?

Лице добро как аз да разбера,
как честните ще мога да позная? -
Че всеки маска слага си сега,
лицето си да не разбие в камък.

Но тайната на маските узнах -
и вярвам в туй, което точно казват:
чертите на бездушие по тях -
от храчки и плесници ги предпазват.

Вървя зад маските и ги следя,
но ни една не моля да се махне, -
че, ако маските си те свалят -
и видя там полулица и маски?