Аз в стих ще обясня какво разбрах -
но нямам пълномощия големи...
Заченат съм, тъй както трябва, в грях -
със пот и нерви, в брачна нощ стаени.

Аз знаех, вдигнеш ли се над земя,
там по-жестоко, строго е нагоре;
спокойно аз към трона си вървях
като наследник, принц по кръв законен.

Аз знаех - слушаше се мойта реч.
Не съм бил в загуби, в несгода.
Приятели по учене, по меч -
до мен, като бащите им - до трона.

Не преценявах думите си аз,
пилеех ги на вятър безразборно.
И вярваха ми, както на водач,
децата на поставените горе.

От стражите изпитвахме ний страх,
тъй както шарка, мъчеше ни време.
На кожи спях, месо със нож ядях,
а злия кон измъчвах го със стреме.

Аз знаех - ще ми кажат: "Ти си цар!" -
с клеймо съдбата ми чело дамгоса.
Напивах се в хомота отеснял,
бях търпелив към думи отвисоко.

Усмивката е в устните едни,
а таен поглед, щом е зъл и горък,
умело скривах, учен от смешник.
Сега е мъртъв шут... "О, бедни Йорик!"

Но се отказах аз от моя дял
на слава, на предимства и награди:
за пажа изведнъж ми стана жал...
Обиколих зелените ливади.

Забравих аз за ловната ми страст,
намразих хрътките и бързогонки.
От неубито връщах кон назад,
с камшик подгонвах кучетата ловни.

Аз виждах: денем нашите игри
как заприличват на безчинства гневни.
През нощите в течащите води
измивах се от свинщините дневни.

И аз прозрях, че оглупявам с ден,
прозявах се на къщните интриги.
Не ми харесваше века на мен
и хората. Зарових се във книги.

И сякаш алчен паяк, мозък мой,
до всичко бе - в движение, в застоя, -
в наука не намери смисъл той,
че опровергавана е много.

Приятелствата детски разпилях.
На Ариадна нишката бе схема.
„Да бъда, да не бъда ли“ - гадах
над най-неразрешимата дилема.

Но вечно е морето от беди,
във него хвърлени сме, - като в сито,
пресяваме си отговора ний
с въпроса претенциозен на открито.

През тътен чух зова на прадеди,
съмнения ме глождеха, но тръгнах
на думите по тежките следи,
а телом със крила при гроба свърнах.

Нетрайна сплав проникна в мойте дни -
едва застинала и се размаза.
И, както всички, с кръв се опетних,
от отмъщение не се отказах.

Победата ми пред смъртта е крах.
Офелия! Разпада не приемам.
Но себе си с убитите видях,
със тези, що в земята ще съм легнал.

Аз Хамлет съм, насилие презрях,
Аз се изплюх на датската корона.
Ала пред тях - за трон аз гърло драх
убивах и съперника за трона.

Възвръщането гениално - блян.
Смъртта към раждането гледа косо.
Ний отговор поставяме без свян
и още не намираме въпроса.