Носих своята Беда
по леда на пролетта.
Лед се спука, а душа - се откъсваше,
тръгна с камък под вода,
а пък тежката Беда
залови се за леда
не се пускаше.

И от този ден Беда
търси ме накрай света.
С нея клюките вървят, за да сплетничат.
А защо аз не умрях
знае голата върба,
знае пъдпъдък това
с пъдпъдъчета.

Някой сигурно разкрил
е на моя Господин, -
тъй предали са ме те разгласили ме.
Не на себе си от страст,
тръгнал бързо в този час,
а Беда с Мълва без глас
прислонили се.

Той ме стигна и ме взе
във прегръдка на ръце,
а до него и Беда се ухилила...
Не остана той при мен -
имаше единствен ден,
на Бедата пак съм в плен
и завинаги.