Стръмна урва, покрай пропастти, и съвсем до края
аз конете мои със нагайка шибам и подкарвам, -
нещо въздухът ми малко, гълтам облак, пия вятър,
чувствам в гибелен възторг съм - и пропадам, и пропадам!

Все по-бавно, коне мои, все по-бавно, бавно!
Вий не слушайте камшик и бич!
Но що ли аз на тез коне попаднах, своенравни,
недовърших живот, недопях моя стих!

Ще поя аз коне, ще допея куплет,
още малко да съм на земята поне!...

Чезна аз, като прашинка ураган ще ме изгони,
и с галоп в шейната с мене ще препускат в снежна утрин.
Вие с крачка по-спокойна преминете, коне мои!
Нека още продължава пътят сетен към приюта!

Все по-бавно, коне мои, все по-бавно, бавно!
Не камшиците ще ви сломят.
Но що ли аз на тез коне попаднах, своенравни,
недовърших живот, и стихът недопят!

Ще поя аз коне, ще допея куплет, -
още малко да съм на земята поне!...

Ний успяхме, гост на Бога ти не трябва да се бавиш.
Но що ли ангелите там запяват с гласове нещастни?
Или е това камбанка - залюляна, заридала,
Или на коне крещя шейната да не карат бясно?

Все по-бавно, коне мои, все по-бавно, бавно!
Не търчете вий, мои коне!
Но що на мене дадоха конете своенравни,
щом не си доживях, да попея поне!

Ще поя аз коне, ще допея куплет, -
още миг да съм тук на земята поне!...