На лошо общество аз бях душа
И казвам ти, защото знам добре -
Фамилията моя, мойте имена,
Прекрасно знаеха във КГБ.

На улицата бях любимец все,
И на Савеловската гара,
Аз знаех - тук от мен интересуват се,
Но все по своему я карах.

Бях свой човек при всички "скокари"1
И при джебчиите дори
И началникът - другарят Токарев,
От мене сън не можеше да спи.

Не съм оставал аз без бачкане,
Не съм скучал аз без дела,
Но един веднъж предаде ме,
Нашепна, освети ме - изгорях.

Началникът ме питаше отчетливо,
Не се заяждаше със мен,
Аз отговарях му приветливо
И скромно, тихичко съвсем.

На съвестта ми не лежат покойници,
Да дразня сам съдбата си - не съм,
И спал съм винаги спокойничко,
И в гроба виждах ви на сън.

Не беше делото отложено,
Присъдата не предизвика спор,
Получих там, каквото е заложено,
В добавка - пет - от прокурор.

Адвокатът искаше по съвест,
Заради веселия моя нрав,
А прокурорът - бе за още строгост,
И според мен не беше прав.

Превърнах се в ненужно същество,
В скучаещ, лош герой на драма.
Защо да съм душа на общество,
Ако душа във него няма?