Аз казвам си отново: не пиши -
Но ръцете много ги сърби.
Ох, майко моя родна, приятели любими!
В палатата лежа - озъртам се,
Не спя - да не нахвърлят се,
Че всички тук са луди тихи и неизлечими.

Те, лудите различни са -
Не буйни, но нечисти са -
Лекуват ги, морят от глад, и ги бият санитари,
И колко удивително:
без ризи са смирителни
и това за мене що се носи, изядат, кой което свари.

Явява ми се Достоевски все
Със "Записките" си известните -
Да бе видял, покойния, как чела си удрят във врати,
И на Гогол да разкажа
За живота наш под стража -
Ей богу, Гогол чак, не би се хванал, че такова се твори.

Такава мъка - плюй на тях -
Те, кучетата, буйни са:
Все да ме лизнат се натискат - ей богу, нямам сили!
В палата, вчера, номер седем
Един за връзване последен -
Крещял: "Ще победим Америка!" - и санитарите набил е.

Аз не желая слава
И щом главата ми е още здрава -
Разсъдък засега не губя, но то ми предстои -
На завеждащата на въртопа -
дъската тихичко й хлопа,
"Ще полудея!" - казвам й, а пък тя: "Не бързай ти!"

Аз чакам, ама чувствам с кожа -
По острието ходя тук на ножа:
Забравих азбуката цяла, от падежите си спомням три...
И моля моето приятели,
На кой какво се падам ли,
Олука да ме вземат него, мене призори!