Защо всичко друго е? Уж си е всичко така:
Небето е същото - и цветът му е тоя.
Пак тази гора, този въздух и тази вода...
Само - той не се върна от боя.

Вече не ще проумея, кой прав бил е от нас,
В нашите спорове, отнели съня и покоя.
Почувствах, че няма го в сетния час -
Когато той не се върна от боя.

Не на място мълчеше и не пееше в такт,
Той говореше все за нещо си свое,
Не ловеше го сън, бе от изгрев на крак,
А не се върна от боя.

То е пусто сега - на тази земя:
Аз сега чак разбрах - били сме ний двама...
А за мен - сякаш огъня вятър отвя,
Във деня, от който него го няма.

Днес откопчи се, като от плен, пролетта,
По погрешка извиках му: "Коля!
Остави от цигарата!" - но звучи - тишина...
Той не се върна, вчера, от боя.

Нашите мъртви не ще ни оставят в беда,
Нашите жертви са днес часовои...
Отразява се в гората небе, като във вода,
И на дърветата - цветът им е тоя.

Землянката никак не бе тясна за нас,
То и времето - течеше за двама...
Всичко днес единично е, но мисля си аз -
Все едно, че мене ме няма.