Сто сарацини проснах в нейните нозе,
Сто смърти подарих й от сърце,
Но кралят на среднощен пир
Насрочи рицарски турнир,
Как ненавиждам тез наперени крале!

Изпраща кралят рицар - твърдата скала,
На схватка с мен - на среща със смъртта.
Но сочи нейното сърце
Върхът на мойто острие,
И плюя аз на кралските дела.

Герб на гърдите му - въже и ешафод.
Пронизан там, ще свърши чуждият живот.
За всички той е фаворит,
И кралят го боготвори,
Но плюя днес на всеки кралски ход.

И рече кралят: "Ще те смаже на шега".
Усмихна се и "Лека пръст" ми пожела.
Ще съм за червеи храна,
А тя пък - негова жена,
Прости ми господи, презирам този крал!

Изпепеляваме се със взор. По даден знак
Пришпорваме конете в облак прах.
Дигни забралото, и в бой,
Ах, как трепери кралят мой,
Но плюя аз на жалкия му страх.

Завърши боят. Изпотъпкана трева.
Кръвта му лее се по крехките стъбла,
Тресе се моят крал от бяс,
Но неин господар съм аз,
И плюя аз на краля в тоя час!

Но с нея в замъка щастливи ний не сме.
На дългосрочен поход кралят ме зове.
Не чака моят идеал:
Все пак, той - крал, е аз - васал,
И малко рано е да плюя своя крал!