Сега от мъка съхне моят лик,
Преглъщам слюнка, търся думи -
Не си доядох във Батуми със шашлик,
И напразно се отказах от сулгуни.

Небивалици каза много, но без злост
Тамадата наш - за него друг е хоризонта -
За Родината той вдигна тост
За Сталин, - все едно - че е на фронта.

Към масата все още няма интерес,
Речта на тамадата нажежена е до бяло,
И сякаш двадесет и някой си конгрес,
Развенчава двадесетият изцяло.

Тамадата пи за своя град, аул, и всеки мъж
той хвали поотделно и с вълнение,
При това не хлъцна ни веднъж -
И към него аз пропих се с уважение.

 
 
 
 

За мене каза, че съм роден, свой,
Че щом се чувствам зле - не му се пие.
Попита след това: "А ти кой беше, кой?"
Аз казах му: "Бандит и кръвопиец".

Главите ни владееше шашлик и алкохол,
И някой викна, че не обича прозаични смешки,
Че пълно е морето не с готварска сол,
Че пълно е морето със сълзи човешки.

И ето: край - от рога пият вече,
Ядат смокини, мандаринки, нар,
Които тук свободно си растат, човече,
Същите, като на нашия пазар.

 
 
 
 

О, колко жалко, че такъв съм, ето:
Мълчах си аз и пиех редом с тях -
И не мога аз да взема с мен морето,
Да отнеса лазурния му бряг.