Погулях си аз,
из леса лудях,
Изморен не съм -
все за здраве пях.

А харесвах си
песни всякакви,
Очи чёрные,
как обичах ви.

Ту се влачим, ту се носим,
ту пристъпваме в тръс,
И в лицето ми конят
хвърля тиня и пръст.

Ама аз ще преглътна
бързо слюнката с кал,
И ще запея, усукал
край гърлото шал:

- Очи чёрные,
как обичах ви!...
Но... заделеното
бързо стича се,

Разлюлях глава -
да се избистри пак,
Поогледах се -
и подсвирнах чак:

Като стена е лесът - непрозрачна стена,
Конете стрижат с уши и отстъпват назад,
Ни просвет, ни петно - нито лъч светлина
И игли ме бодат, чувствам в костите хлад.

Кон си верен мой,
ти спаси ме, брат!
Накъде така,
че защо назад?!

Дъжд отровен заваля -
чак задавих се,
Вълк под стремето
ми стрелна се.

Ти, глупако пиян, зачервил си очи!
Гибелта е дошла, не чакай края жесток!
От колодата моя, туз са свили, личи,
А без него смъртта е готова за скок!

Аз на вълците
бясно закрещях,
А конете мои
луцнаха от страх.

Развъртях камшика -
поналожих ги
И запях си пак:
"Очи чернью!.."

Хрип, и тропот, и плясък, и жалостен вой!
И звънчетата луцо се мятат във такт.
Хайде, врани коне, летете змейове мои,
Към полята безкрайни, към спасителен тракт.

Изтрезнях съвсем
от гонитбата.
На стръмен бряг висим -
на ръба на пропастта.

На парцали пяна
от устата ни -
Да отдъхнем, да преглътнем,
да откашляме.

На конете измъчени,
за верността,
Поклоних се до копитата,
до самата земя,

Хвърлих товара излишен,
поведох ги сам.
Бог да ви пази, коне,
че ме докарахте цял.