Какъв притихнал дом,
в мрак потънал е,
От седем брулен
е върли ветрове,

Със прозорците
гледа в пропастта,
А с вратите -
на пътя във прахта.

И макар изнурен, разпрегнах конете.
- Ей! Има ли живи - ела, помогни! -
Никой - само сянка пробяга пред мене
И лешояд се спусна и взе да кръжи.

В този дом повличаш,
като в кръчма крак,
А народецът -
всеки трети - враг.

Всички мръщят се -
гости ли неканени,
Иконите във ъгъла -
и те забравени.

И завърза се смутно разговор див,
Песен някой подхвана, а ритъмът - лош,
А пък местен бандюга - възглупав, крадлив -
Под покривката тайно, показа ми нож.

Що за дом е този,
дето няма ред?
В тъмнина обгърнат
чумен лазарет?

Полилеят изгоря,
спарен въздух все.
Да живеете ли
се случихте?

Зеят вратите, а душата - заключена!
Кой стопанин е тук - поне вино налей!
Отговориха: - Май бил си дълго отлъчен,
И забравил си хората - при нас така се живей.

Пасем тревичка векове,
киселец варим,
Вкиснаха душите ни -
от смрад и дим,

Но пък с вино
болките си смесихме,
Разорихме се -
бихме, бесихме...

- Аз конете измъчих, от вълците в бяг,
Покажете ми край, светлина да цари!
Покажете ми място, каквото мечтах -
Където пеят, не стенат, където подът искри!

- Дълго тук при нас
сме се лутали.
Все в тъмницата
сме се бутали.

От векове наред -
окуцели сме,
Под иконите,
в сажди целите.

От този дом, който над пропаст стърчи,
Аз побягнах, със сетни сили, напред,
И конете подгоних, и гледах с очи,
Накъдето по човешки живее човек...

Колко бури,
урагани, ветрове!
Колко брули ме животът -
не прекърших се.

Пях за вас
неумело май,
Очи чёрные,
страст неведома.