Съвсем не се шегувам,
Не ми е до шеги.
Във мен изпразни цеви
Днес взвода, призори.

И за какво е тази моя,
Нелепа, зла съдба -
За знаенето - зная,
Но да разказвам се боя.

Командирът мой почти ме отърва,
Но някой за разстрела настоя...
И взводът цял изпълни своите права,
Един, да стреля в мен, не пожела.

Съдбата ми отдавна,
Нашир и длъж ми пакости:
Веднъж "език"-а хванах,
Но го изпуснах тутакси.

И Суетин - особистът -
С насочен револвер,
Тогава още ме записа
Във списъка си чер.

Подготвен материал извади той,
Прошнурован в папка целия...
И кой да ми помогне вече, кой -
Само този, който в мен не стреля.

Ръката падна в пропаст
С команда рязка "Огън!"
И залпът бе за мене пропуск,
За оня свят - при Бога.

Но чувам: "Жив и цял е,
Но пълен със патрони.
Два пъти да те стрелят -
Не е по устав и закони."

А лекарят изваждайки олово,
Така и цъкаше с език една неделя,
Бълнувах аз и тайно дирех слово
за войника, който в мен не стреля.

Аз раните си, като куче,
заблизах, не лежах,
във болницата, тук, обаче,
на голяма почит бях.

Въздишаха любовно
Лазаретите сестрички,
И с инжекция огромна
Мен бодяха преди всички.

Батальонът наш геройстваше във Крим,
Аз там глюкоза пратих вчера -
За да му бъде сладко, да воюва нераним,
Кой ли? Този, който в мен не стреля.

От канчето войнишко,
Със спирт попивах чай.
Късметът беше всичко -
Ще довоювам май.

Във моя полк ме върнаха,
"Воювай!" - каза ми комбата -
А че не те разстреляха -
Не моя е вината."

Аз тъй се радвах, но за миг - за два,
А немски снайпер гръмна ме съвсем.
Като белуга вих над своята съдба -
Убил е този, който не застреля мен.