Часът зачатен аз помня неточно,
Не е паметта ми дълбока.
Но заченат бях нощем - порочно
И на света се явих - спазих срока.

Аз се раждах не в мъки и злоба -
Девет месеца, никаква драма...
Първа присъда бе тази утроба,
Там нищо хубаво няма.

Благодаря на вас, светители,
Че сте кадили, светили,
Че моите родители
Да ме заченат са се сетили.

В онези времена забравени,
Сега - почти старинни,
Присъдите огромни ставали
Етапи непосилни.

Арестували ги в час зачатен,
А много и преди това,
Но ето, че живеем, братя,
И смела сме компания.

Излезте, думи смели наяве,
Моя мисъл и ти - стихоносна.
За първи път свобода ми се даде
С този указ от трийсет и осма.

Ако знаех, кой е бавил съдбата,
Щях да взема мерки, без да се мая.
Но родих се, живях, оживях там -
В дома на Първа Мещанска, във края.

Там зад стена-решетката
Зад преградка тъничка,
Съседа със съседката
Наливаха си водчица по мъничко.

Колективен дух витаеше,
Коридорни отношения,
На тридесет и осем стаички -
Едно сервизно помещение.

Тук зъб със зъб не срещаше,
Не топлеше и телогрейката,
Нагледно се усещаше
Цената на копейката.

На сирената воя, току-що отмина,
С нея майка ми свикна, не много.
Пет пари не давах - във трета година -
За поредната въздушна тревога.

Не всичко отгоре що идва е Божие,
Светлината е и опасност огромна.
И като малка помощ за фронта бе,
Моят пясък и пробитата стомна.

Бият три слънчеви лъчи,
През дупки покривни пресеяни,
По Евдоким Кирилович
И Гися Моисеевна.

Тя пита: Синовете ти къде ли са?
- Без вест и кост изчезнали!
Ах, Гиска, ние сме с една съдба,
Вий - също сте изгубени.

Вий също сте изгубени,
Порусени, прокудени,
Моите - без вест изчезнали,
А твоите - безвинно съдени.

Изоставих пелените, макар че
Животът бе, не охолен, но сносен.
И ме дразнеха: - Недоносче! -
А си бях аз нормално доносен.

Маскировката вече я сваляха.
- Пленници карат! От страх няма нужда! -
Бащите наши се връщаха, братята,
В домовете. Свои и чужди.

А леля Зина - с блузичка,
На дракони и змийчета -
Нали на Попов, на Вовочка
Баща му върна се с трофейчета.

Трофейната Япония,
Трофейната Германия,
Дойде страна Лимония,
Направо - Куфарландия.

Взех още на самата станция,
На татко си пагоните,
А от евакуация
Тълпи пристигаха с вагоните.

Поогледаха се те, поотръскаха,
Пиха първо - и отрезвяха напълно.
И поплакаха, които дочакаха,
Недочакалите - реваха дълго.

На Витя баща му със Гена, метрото копа,
На въпроса - Защо? - отговори ни ведро:
- На коридорите в края опираш в стена,
А от тунелите се излиза на светло.

Пророчеството бащино
Не послуша Витя със авера си,
От коридора нашия
В затвор със коридор намери се.

А винаги той спореше,
Не ще го до стена прекършиш,
По коридорчето разходи се,
И, май, до стената свърши.

Бащите имат свои умове,
Ако е до нас касателно -
В живота вглеждахме се все,
По-самостоятелно.

Всички от нас дори и хлапетата,
Битки водехме квартални до кръв.
А по строежите и долу в мазетата,
Атакувахме танкове с истинска стръв.

Не ги улучи куршум, но пък биха се -
Преживяваха бой и победи.
Нито риск, нито смелост - но осмелиха се
От пилите да правят ножове цели.

Ще пронижат те гърдите им,
От никотина черни,
До дръжките заострени,
Трицветни, неизменни.

Бяха майстори обменници,
Сополиви безпризорници,
На строежа немци-пленници,
За хляб меняха кортици.

Започваха със "фантики",
С "пристенок" неуморните -
И свърши цялата романтика,
С кражби по дворовете...

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

Беше време - като решат - съобщаваха.
Като решат - и цените се свиват.
Където трябва течаха каналите.
Където трябва накрая се вливат.

Децата на бившите старшини и майори,
Попълниха тайгата снежна догоре,
Защото пътят от тез коридори,
По-лесен надолу беше, по-труден - нагоре.