В костюмче сиво е човекът моя чер...
Домоуправител, министър, офицер.
Като злобен клоун менеше си лицата
И удряше в корема - силно и внезапно.

И с усмивка ми прекършваха крилата,
Хрипът ми често заприличваше на вой.
И онемявах от безсилието на съдбата,
Прошепвах само: - Благодаря, животе мой.

На поличбите осланях се приети,
Че ще превъзмогна всичко или изтърпя.
Аз даже влизах във големи кабинети
И се заричах: - Повече, за нищо на света!

А пък край мен проплакваха сълзливо:
- В Париж си ходи, както ние до Тюмен!
Да го изгонят трябва този от Русия!
Трябва, но не му е на началството до мен.

Обсъждаха и моята заплата:
Че по нощите май, печатам си пари.
Аз всичко ще ви дам! - вземете без доплата
Килията, тристайната дори.

Даваха ми винаги със добрина съвети -
Отвисоко ме потупваха по рамото,
Приятелите мои - известни все поети:
- Не се римува тъй: черното със бялото.

На търпението ми се скъса жилата,
Преминах със смъртта на "ти" завчас,
Тя, край мен, отдавна се въртеше, милата,
Но боеше се от моя дрезгав глас.

За пред съда, аз думи съм намерил.
Щом призоват ме - ще говоря прямо.
Аз до секунди съм живота си измерил
И криво-ляво, носих кръста си на рамо.

Аз знам кое е свято, и кое - лъжа е клета -
Разбрах това пределно рано.
Един е пътят мой, един, момчета,
Аз избор друг, за радост, нямам.