Общувам с тишина,
Очи почти не вдигам,
До смешните неща
Във спомените стигам.

А лекарите ахнаха:
- Как? Осемстотин? Наведнъж?
Дали от смях, дали от страх,
Тресе ме целия надлъж.

Сега съм капка във морето,
Във кадър ням съм грешка.
Вратата щракна със резето -
Това е нова смешка.

Връхлитат спомените пак,
Като комари рой.
И смешно е до ужас чак,
А ужасът ми - смешен е и той.

Виденията не владея,
В кое ли да се втренча:
Ту с нея съм, ту - с нея.
И смея се, не хленча.

Не спя и здравето ми биче е -
Витая тук и там,
И смея се до неприличие,
Сега ще влязат, знам.

Халатът си записа нещо,
и плясна със крилата:
- Кое е толкоз смешно? -
Попита ме халата.

Усмивка хвърлих му трагична
И - в леглото по очи от раз:
На смеха природата различна,
Е неразбираема за вас.

Животът азбука е слята,
Сега съм някъде в "це-че-ше-ще".
Ще си отида в идващото лято,
С малинов плащ на рамене.

С ръка ще се захвана,
За буквичката "я"
И не един и двама,
Ще обезпокоя.

Гънките на плаща редки,
Със мен се смеят общо.
Покойните са с чисти сметки...
- А смях се аз - изобщо!

И смешно е в гол вид,
Да ме поливат със вода.
Ако не сте ме имали предвид -
Не съм виновен за това.

Дори и в болничната стая
Не сме на колене!
В началото се смях, и в края
Навсякъде, на всичко и кога ли не.

Часовникът немееше,
По своему: тик-так,
Вий в шепичка се смеехте,
А аз - със пълен глас.