Щом китарата е с мен - о, стени, паднете!
Нека век без свобода струпа се върху ми!
Прережете ми врата, вените срежете,
само не разкъсвайте сребърните струни!

В гроб ще се зария, мигом ще погина -
кой за мен би казал шепа топли думи!
Ровят ми в душата - цяла я раздират,
само да не скъсат те сребърните струни!

Кой китарата ми взе, с нея - свободата -
аз опъвах се, крещях - „Гадове безумни!
Мен стъпчете във калта, зарийте ме в земята,
само не разкъсвайте сребърните струни!”

Що така, братлета - бял ден да не виждам,
да не виждам даже нощите безлунни?
Смазаха душата ми, волята сломиха -
а сега разкъсаха сребърните струни!