Във далечно царство мирно и тихо,
без войни, без катаклизми, беди,
появило се създание диво -
дето бивол май било или бик.

Царят страдал от гастрит и от астма,
всявал с кашлица навсякъде страх -
а пък звярът - тая напаст ужасна -
тез изял, онез - отвел вдън гора.

Царят тутакси издал три декрета:
„Трябва този звяр да се обуздай!
И който звяра се реши да утрепе,
за принцесата той ще се венчай”.

А в това съвсем отчаяно царство -
като влезеш малко тъй на верев -
си живеел във безгрижно хусарство
най-добрият, но разжалван стрелец.

Хора, кожи там навред се въргалят,
пели, пили и не щеш ли - беда:
трубадури в замъка протръбяват
и стрелеца във двореца влекат!

И там царят му прокашлял: „Аз няма,
момко, конско тука да ти чета,
но ако утре победиш тая ламя,
свойта щерка ще ти дам за жена”.

А стрелецът: „Да бе! Що за награда?!
По-добре я бъчва вино ми дай!
Мен принцесата ти хич ми не трябва -
звяра аз ще победя - то се знай!”

А пък царят: „Ще я вземеш!” повтарял
и крещял му разни страшни неща!
„Това все пак е дъщерята на царя!”
А стрелецът: „Е, убий ме - не ща!”

Както тъй си се препирали с царя -
и жени вън, и кокошки изял -
край двореца вече чак се мотаел
тоя същият - ужасният звяр.

Бъчва вино най-накрая му дали -
звяра проснал, после станал беглец...
Царя тъй и дъщеря му посрамил
най-добрият, но разжалван стрелец.