Някъде накрай земя, с небе сияещо
зад граничния кордон едва ли не,
здание на хълм стоеше ужасяващо -
отдалеч, като да беше О-О-Не.

И блести като зорница -
красота - обаче там,
вътре, в сградата царица
е затворена в зандан.

И Кашчей Безсмъртни плашещо животно бе
в тая сграда за охрана назначил,
но по-своему нещастно то и кротко е,
туй животно... Кой го знае - може би?

Зарад мама звярът беден
вечно е облян в сълзи,
че нали с глави е седем
и с петнадесет очи.

А Кашчей (преди във боя беше страшен той)
от любов стопи се цял и залиня,
и по своему нещастно стана старчето -
при царицата не пуска пусти звяр.

„Хайде, стига де, пусни ме -
разтреперан съм от страст!...”
„Ако искаш уволни ме -
никого не пускам аз!”

Храбрият юнак Иван току поел натам:
„Аз Кашчеите ги знам до дъно чак!”,
ходил-бродил и не щеш ли, озовал се там -
той по своему нещастен бил, глупак!

Дали бухал се закиска,
или сова прокоби -
на Иван душата сви се
и глупакът заскърби.

В подвизи съвсем напразни той тогаз поде
с Баби-Ягите безсмислена борба,
че нали и тя по своему нещастна бе -
вдън гори и лесове сиромашта.

Колко вещици погуби -
даже и невръстни две,
щом глупакът се събуди -
идваше му да реве!

Но от таз тъга, която го обгърнала,
окопити се и стегна се Иван,
а животното лежи си свито в ъгъла,
свело то главите свои във фонтан.

Тук Иван му се нахвърля -
реже трескаво глави,
смело към Кашчей пристъпва,
меч вълшебен си върти.

И крещи Иван ужасно на старика тук:
„Аз брадата ти ще клъцна ей сега!
Ти умри, пукни Кашчей!”, а тоя вика му:
„С радост бих, но съм безсмъртен - няма как!”.

Но Иван се е забравил:
„Ах ти, гнусен фабрикант!
Настроил - я колко стаи -
скрил девица, интригант!

Поръчение поел съм аз и дума дал!...”.
Реч нечувана щом чул тъй да се лей,
без намеса чужда тутакси Кашчей умрял -
неграмотен, изостанал бил Кашчей.

А Иван, червен от ярост,
сритал го, на пода плюл,
при оназ - и тя нещастна,
бедна пленница нахлул!...