Носех своята Беда
аз напролет по леда.
Изтрещя ледът и, цяла сковала се,
под водата полетях,
а уж тежката Беда -
върху края остър тя
задържала се.

По света от този ден
дири все Бедата мен -
слухове, сплетни, мълва редом тичаха.
Знаеше, че не умрях
само голата върба,
а и яребицата
с яребичета.

Кой на моя мил от тях,
каза аз и не разбрах,
но издадоха ме те - много бъбрели.
Не на себе си от страст,
търси той къде съм аз,
а след него Слух с Беда
бързо тръгнали.

И догонил ме на път,
ме прегърна моят скъп,
на седлото му - Беда, зло ухилена...
Да остане той при мен
имаше едничък ден,
а Бедата вече с мен
е завинаги.