Оглушал съм от пляскащи длани,
от усмивки красиви съм сляп,
от симфонии страдах безкрайни,
подражател на птици в мен пя.

Многократно през мен преминавал,
във душите ви чист звук летя.
Стоп! На този сега се надявам.
Всички мъки за него търпях.

Колко пъти ми шептяха за луна,
някой весело крещя за тишина,
свири на трион един - дра ми шията,
а все усилвах аз, усилвах аз, усилвах аз...

В низините гласът му - утробен,
на високите - сякаш е нож.
Ще покаже какъв е способен,
но и аз не съм с нищо по-лош.

Пее той, със задъхване, с напън -
уморен, като воин на пост,
а аз гъвкава шия протягам
към лицето му златно от пот.

Колко пъти ми шептяха за луна,
някой весело крещя за тишина,
свири на трион един - дра ми шията,
а все усилвах аз, усилвах аз, усилвах аз...

Изведнъж: „Опомни се, човече!
Що за песен? Поспри уморен.
Туй сладникав шербет си е вече!
Ей ти, зала, кажи му да спре!”

Но напразно - не чакайте чудо!
Аз залитам, едва се държа -
той, горчилка с балсам за заблуда
в микрофонната глътка изля.

Колко пъти ми шептяха за луна,
някой весело крещя за тишина,
свири на трион един - дра ми шията,
а все усилвах аз, усилвах аз, усилвах аз...

И във всичко вий мен обвинете -
против себе си как да вървиш:
усилвател съм, тъй че простете -
страдах аз, но усилвах лъжи

Аз застенах - колони завиха,
стисна той мойто гърло с ръка
и развинтиха ме, умъртвиха,
замениха ме с друг на мига.

Колко пъти ми шептяха за луна,
някой весело крещя за тишина,
свири на трион един - дра ми шията,
а все усилвах аз, усилвах аз, усилвах аз...

Този друг ще търпи, ще приема,
той на моя врат днес е завит.
С други винаги тъй ни заменят
да не пречим да сипят лъжи.

Във кълъфа лежахме спокойно -
аз, стативът и друг като мен -
и през смях ми разказаха колко
той се радвал, че аз съм сменен.