Във ресторанта вчера вечерта
ми казаха почти по етикета -
хайвер и водка киснат вече там
и гост е учен някакъв ракетен.

Почти си спомнях някои от тях
и в чашата не знаех що се лее -
с усмивка между масите сновях,
откликвах, ако някой позове ме.

Той като Ришельо надменен бе,
и сякаш строг баща в старинен скеч е -
директор просто на ателие
бил той, а не засекретен ракетчик.

С китарата, със струни за запас -
гордеех се, че също съм на мода.
Привлича днес науката у нас,
но тегли и китарата народа.

Аз пих на екс и чашата разбих -
с китарата ми някой в миг дотича
и изредих акордите си три,
запях, запих - науката обичам.

Аз чудех се - хайверът тук стои,
а казват уж, че сьомга няма вече,
а моят учен някъде седи
и мисли в милиони и парсеци.

Директорът жена със колие
прегръщайки, уж песента го грабва,
замисли се - в това ателие
какво ще има утре да разказва.

А после той предложи ми у тях,
щом скришом включи там магнетофона
„Семейно да дружим!”. Отвърнах аз:
„Мой дом ще бъде твойта къща модна.”.

Нарочно скъсах струна със замах
и скривайки, че в джоба имам друга,
аз казах: „Тръгвам, но ще дойда пак
когато марсианец ви гостува”.

По съмнало пълзя като старик,
в краката ми се врат деца с шейнички
и бърза точен първи ученик
в училище за своите шестички.

Какво пък, сам така се подредих,
на първите шестици само дават...
По чужди маси ти недей ходи,
подсвирнат ли - недей се отзовава.