Не ви разказвам басни -
отдавна беше то:
В мен пушките изпразни
по изгрев пълен взвод.

Защо ме стигна тая
тъй зла към мен съдба -
то не че да не зная,
но трябва да мълча.

Почти спаси ме моят командир,
но някой за разстрела настоя -
и взводът цял по заповед гърми,
но имаше един - не изгърмя.

Съдбата ми отдавна
бе тръгнала към крах.
Веднъж „език” бях хванал,
ала го изтървах,

и спецът наш Суетин,
все в делото вглъбен,
във своите отчети
написал е за мен...

Измъкна той внезапно на бял свят
във папчица подвързан материал
и никой нищо вече не успя...
Успя един! Тоз, който не гърмя.

Ръката падна в пропаст,
чух „Огън!” - крясък тъп -
и залпът стана пропуск
в отвъдния ми път.

Но чувам: „Жив е още!
Носилка, дявол взел! -
По устава не може
повторно на разстрел!”

А докторът все цъкал със език
и вадейки куршуми, се дивял.
Аз разговор в несвяст си водех тих
със този момък, който не гърмя.

Аз ближех като куче,
където бях ранен
и всеки бе научил
в таз болница за мен -

във мене беше влюбен
там женският състав:
„"Хей, ти! Недопогубен!
Я запретни ръкав!”

А мойта част геройстваше във Крим
и тайно аз глюкоза пращах там,
воюването му да подслади.
Чие? На този, който не гърмя.

Аз пийвах топло чайче -
понякога със спирт,
воювах си докрай, че
не бях докрай убит.

Във полка командирът
ми каза „Давай в бой!”,
а че недоубит съм
дори се радвал той.

И аз така се радвах, но след миг
и виех, и съдбата си кълнях,
че немски снайперист ме доуби -
застреля онзи, който не гърмя.