Буен и нетрезв,
из леса вилнях.
За наздраве все
буйни песни пях.

Извисявах глас
чак до горните:
„Как обичах ви,
очи чёрные...”

Ту се носим в галоп,
ту в раван, ту във тръс,
конят рие в лицето
ми тиня и пръст -

ще преглътна със
слюнката мръсната кал
и гаврътнал шише,
ще се нося запял:

„Очи чёрные!
Вас обичах аз...”,
но изчерпи се
моят скрит запас.

Разлюлях глава -
изчезни, каприз!
Щом погледнах там -
чак подсвирнах си:

А гората отпред - непристъпна стена,
ни поляна, ни проход - отвсякъде мрак!
Конят свива уши и уплашен - назад!
И игли ме пробождат до костите чак.

Ти си кон от сой,
измъкни ме, брат!
Давай, роден мой!
Тъй недей назад!

Там отровен дъжд
ръси всеки клон
и се стрелка вълк
чак под моя кон.

Ех, глупако пиян, стига пули се ти!
Гибелта е дошла, ще те стигне на път -
някой туза от мойта колода е свил,
този туз, който липсва ли - чака те смърт!

На вълка крещя:
„Разсипи се в прах!...”,
а конете - тях
ги пришпорва страх.

Със камшик плющя -
още миг поне!
И си пея пак:
„Очи чёрные!...”

И звънчета по сбруята мятат се в танц...
Ах, ще ви уморя аз вас, мои коне -
с гръм, пръхтене и трясък понасят се с бяс
тези мои приятели и врагове.

...В тоз лудешки бяг
изтрезнях дори,
върху стръмен рид
осите изтрих

и разпенени -
пот от нас струи -
дъх поемаме,
кашляме, хриптим.

На конете наплашени,
за верността
до самите копита
се кланям сега,

разтоварих нещата,
разпрегнах и тях...
Бог да бди над вас,
кончета, че оцелях!

...Във забравата
време мина се!
Много лашках се,
но размина се.

Неумело взел
май акордите,
аз изпях за вас
„Очи чёрные”.