Що за стихнал дом,
потопен във мрак,
върху стръмен склон,
брулен от горняк,

под прозорците
зей дълбок овраг,
а през портите -
вей от пътя прах?

И макар уморен - разседлах своя впряг.
„Някой жив ли е тук, хей, излез, помогни!”
Само сянка се мерна край къщния праг,
и по-ниско над нас лешояд закръжи.

А зад този праг -
все едно бардак
и народец там -
всеки трети - враг.

Мразят гости те -
всеки свил юмрук!
И иконите
криво гледат тук.

И започна се разговор - странен, чудат,
някой песен застена, китара терза,
и хлапак невротичен - крадец и глупак -
под покривката скришом показа кама.

Питам пак и пак:
„Що за дом е туй?
И защо сте в мрак,
сякаш чумави?

Гаснат свещите,
въздух липсва все...
Да живеете ли
отвикнахте?

Порти зеещи уж, а заключен духът.
Кой стопанин е тук? Поне вино налей!”
Отговарят ми: „Бил си ти дълго на път -
и не помниш - при нас все така се живей!

Все трева ядем,
век - на киселец,
затова съвсем
сме се вкиснали,

само с виното
бяхме весели -
разорихме се,
бихме, бесихме.”

„Уморих си конете от вълците в бяг.
Покажете ми край де гори светлина.
Покажете ми място, каквото мечтах -
дето пеят, не стенат край крива стена”.

„За подобен край
и не знаем ний,
да живеем в мрак
сме привикнали,

че отколе сме
зли и шушнещи,
под иконите
в черни пушеци”.

От смрадта, дето косо икони висят,
аз безумен, захвърлил камшика летях
накъдето ми видят очите във бяг,
при човеците, там - във човешкия свят.

...Във забравата
време мина се!
Много лашках се,
но размина се.

Неумело взел
май акордите,
аз изпях за вас
„Очи чёрные”.