Туй съдба е - до кръст, до последна черта
спор да водя до хрип (след това - немота),
да твърдя, да доказвам, разпенил уста,
че - това не е то, нито той, нито тя!
Че търговците лъжат, винейки Христа,
че е плочата още на повърхността -
власт татарска три века - и все е така:
тривековно робуване и нищета.
Но живя под властта им Иван Калита,
и не той само, сам срещу цяла тълпа.
О, надежди напразни на бунтовността,
пугачовщина, кръв - после пак нищета...
Нека първо не схванат какво им крещя -
ще повторя със шутовска зла яснота,
но предметът не струва, таз тема - и тя.
Суета всех сует си е пак суета.

Да изпия горчивата чаша във бяг,
аз не мога, дори и да бих я разлял;
да я плисна в лицето на наглия враг -
не увъртам, не лъжа - но пак няма как;
върху хлъзгав, въртящ се кръг трудно стоя -
равновесие пазя, извит във дъга!
Тази чаша сега?! Не, не ще я строша!
Ще изчакам достойния, ще потърпя:
А предам ли я - в миг ще напусна кръга -
в непрогледна тъма и в неясна мъгла
ще избягам, щом чашата му доверя!
А изпита ли е аз не ще разбера.
С други, слезли от същия кръг, по поля
ще паса, а за чашата - ще премълча...
Нито звук аз за нея не ще промълвя -
ако кажа - ще смажат и мен начаса.

Аз, момчета, докрай се старая за вас!
Някой свещ ще постави за мен в някой час
и за нерва оголен със който крещя,
за това как с шегите си вас веселя...
Нека даже предложат ми злато и власт
или с напаст заплашат ме - пак няма аз
с нерв отслабен, сломен да запея без страст -
ще затегна, сменя изхабената част!
По-добре да се хвърля сам в адската паст,
и труда целонощен да стъпча завчас,
по-добре песента си да обезглавя -
само не като прах по лъча да пълзя!

...Ако чашата все пак за мен е съдба,
ако с музика груба не е песента,
и дори да докажа, разпенил уста -
ще си тръгна, ще кажа: „Не! Не е суета!”.